Следвайте Гласове в ТелеграмБъдещият митрополит Антоний Сурожки (в света Андрей Блум)

Следвайте " Гласове " в Телеграм

Бъдещият митрополит Антоний Сурожки (в света Андрей Блум) е роден в Швейцария, само че след революцията от 1917 година фамилията му няколко години се скита из разнообразни страни в Европа. Когато е на 11 година, дружно с родителите си се заселва във Франция. Именно там се случва събитието, което предопределя бъдещата му орис.

„ Момчето ще стане ли католик? “

През 1927 година (само тъй като групата, в която членувах, се разпиля), аз попаднах в друга организация, която се наричаше „ Витязи “ и която беше основана от Руското студентско християнско придвижване, където пуснах корени и останах – прочее в никакъв случай не бях си тръгвал оттова – и до в този момент. Там всичко като че ли беше същото, само че имаше две разлики: културното равнище беше доста по-високо, от нас се очакваше да покажем доста повече в региона на четенето, както и да знаем повече за Русия. Другата линия беше религиозността, към организацията имаше духовник, а в лагерите имаше черква.

В тази организация направих редица открития. На първо място, в региона на културата – наподобява, че всичките ми разкази за културата са за мой позор и наказание, само че това няма по какъв начин да трансформира. Помня, че един път в кръжока ми дадоха първата задача – май че бях на 14 година – да прочета доклад на тематика „ Бащи и деца “. Моят културен мироглед тогава не беше задоволителен, с цел да зная, че Тургенев е написал книга със същото заглавие. Затова седях и умувах какво може да се каже по тематиката. Така мина седмица, аз мислех и мислех, и естествено, нищо не измислих. Помня, че отидох на събранието на кръжока, заврях се в ъгъла с вярата, че ще ме не помнят, може би иска ми се размине. Разбира се повикаха ме, сложиха ме да седна на една табуретка и споделиха: „ Е?.. “ Аз седях, присвивах се и рекох: „ Цяла седмица мислих по заложената тема… “ И замълчах. В последвалото надълбоко безмълвие прибавих: „ Но нищо не измислих… “ С това завърши първата лекция, която изнесох в живота си.

Що се отнася до Църквата, бях доста антицърковно надъхан заради това, че следих моите приятели католици и протестанти, тъй че Бог за мен не съществуваше, а Църквата беше чисто отрицателно събитие.

Основният ми опит в това отношение беше може би следният. Когато се оказах в емиграция през 1923 година, Католическата черква предложи стипендии за съветски момчета и девойки в учебните заведения. Помня, че мама ме поведе на „ оглед “, с мен поговори някой, с мама също и всичко беше уредено; мислехме, че работата е опечена. И към този момент се канехме да си тръгваме, когато този, който беше разговарял с нас, ни задържа за минута и сподели: „ Разбира се, това допуска, че момчето ще стане католик “. Аз помня по какъв начин станах и заявих на мама: „ Да си тръгваме, не желая да ме продаваш “.  След този случай завърших с Църквата, тъй като в мен се породи възприятие, че щом това е Църквата, то тогава в действителност напълно няма защо да вървя там и изобщо да се интересувам от това; просто нищо не виждах нищо в тази работа…

Защо непознат човек може да ме обича?

Трябва да кажа, че не бях единственият. През лятото, когато имаше лагери, в събота се организираше всенощно бдение и литургия в неделя. Ние постоянно не ставахме за литургията, само че отмятахме платнищата на палатките, с цел да види началството, че лежим в постелята и на никое място не вървим. Така че виждате какъв брой съмнителни бяха предпоставките за моята набожност. Освен това имаше няколко опита за моето събуждане в тази посока – водеха ме на черква един път годишно, на Разпети петък. Още първия път направих удивително изобретение, което постоянно действаше безотказно (т.е. през оня период): забелязах, че в случай че направя три крачки в църквата, поема си надълбоко въздух и вдишам тамяна, мигновено падам в несвяст. По тази причина в никакъв случай не влизах повече от три крачки във вътрешността в храма. Припадах и ме отвеждаха у дома, като с това приключваше моят годишен набожен опит.

Андрей Блум с майка си и баба си

В тази организация забелязах нещо, което първоначално доста ме озадачи. През 1927 година в детския лагер имаше духовник, който ни изглеждаше доста остарял – евентуално е бил на тридесет години, само че имаше огромна брада, дълга коса, внезапни черти на лицето и едно качество, което никой от нас не можеше да си изясни: това, че му стигаше обич за всички. Той ни обичаше не тъй като му отвръщахме с обич или милувка, обичаше ни не като премия за това, че сме били „ положителни “ и послушни, или нещо от този жанр. Просто от сърцето му извираше обич. Всеки можеше да я получи напълно, не някаква частичка или капчица, и тази обич в никакъв случай не намаляваше. Тази обич към някое момче или момиче беше за него наслада или огромна тъга. Но това бяха като че ли двете страни на една и съща обич: тя в никакъв случай не намаляваше, в никакъв случай не се колебаеше.

И в действителност, в случай че прочетем у деятел Павел за любовта, за това, че любовта на всичко има вяра, на всичко се надява, в никакъв случай не отпада и по този начин нататък – всичко това  можеше да се види в него, а аз тогава не можех да го схвана. Знаех, че майка ми ме обича, че татко ми ме обича, че баба ме обича, това беше целият кръг на ласкави връзки в моя живот. Чак след доста години разбрах от кое място идва това. Но по това време беше загадъчен знак, който стоеше в съзнанието ми, неразгадаем въпрос.

Но за какво непознат за мен човек можеше да ме обича и да обича другите, които също са непознати за него, по никакъв начин не можех да проумея.

И се случи по този начин, че през Великия пост на някоя си година, мисля, че беше тридесета, нашите ръководители започнаха да ни водят на волейболното игрище. Веднъж се събрахме и се оказа, че са поканили духовник да организира духовна сказка с нас, диваците.

Естествено, всички гледаха да се измъкнат както могат – които съумяха да избягат, избягаха; на които им стигаше храброст да се възпротивят, се опълчиха, само че мен ръководителят ме надделя. Той не ме убеждаваше, че би трябвало да отида, тъй като това ще е потребно за моята душа или нещо сходно, тъй като, в случай че се беше обосновал с душата или с Бога, не бих му повярвал. Вместо това той сподели: „ Слушай, поканихме отец Сергий Булгаков. Можеш ли да си представиш, какво ще разнесе из града за нас, в случай че никой не пристигна на беседата? “. Аз си помислих – да, лоялността към моята група го изисква. А ръководителят добави и забележителната фраза: „ Не те апелирам да слушаш! Ти си седи и мисли за нещо свое, единствено бъди там “. Помислих си: че за какво пък да не отида, и потеглих.

Най-краткото Евангелие

И всичко в действителност беше добре, единствено дето отец Сергий Булгаков говореше доста високо и ми пречеше да си мисля моите неща. Заслушах се и това, което той говореше, ме докара до такова положение на гняв, че към този момент не можех да се откъсна от неговите думи. Помня, че говореше за Христос, за Евангелието, за християнството. Той беше незабравим богослов, незабравим човек за възрастните, само че нямаше никакъв опит с деца и ни говореше като на дребни зверчета, показа ни всичко сладникаво, което може да се откри в Евангелието, всичко, от което бихме се отдръпнали, тъй че аз също се отдръпнах: благост, примирение, ненатрапчиво държание – все рабски качества, в които ни укоряват, започвайки от Ницше, и нататък.

Той ме докара до такова положение, че взех решение да не се връщам на волейболното игрище, без значение че това беше пристрастеността на живота ми, а да отпътува за дома, да потърся имаме ли у дома Евангелие, да ревизира и да приключа с това. Даже и през разум не ми минаваше, че няма да приключа, тъй като беше напълно явно, че свещеникът си знае работата…

Андрей Блум, 1931 година

Оказа се, че мама има Евангелие, заврях се в своя ъгъл, погледнах книгата и забелязах, че евангелията са четири, а щом са четири, значи едно от тях би трябвало да е най-кратко. И защото не чаках нищо положително от нито едно от четирите, взех решение да прочета най-краткото. И тук изгубих борбата. Много пъти по-късно ми е предписание усещане доколко е остроумен Бог, когато хвърля мрежите Си, с цел да лови риба. Защото в случай че бях прочел друго евангелие, щях да имам усложнения – всяко евангелие е обусловено от някаква културна основа. Марк е писал точно за такива младоци като мен – за римските младежи. Аз не знаех това, само че Бог го знаеше. И Марк може би го е знаел, когато е написал по-кратко евангелие от другите…

И по този начин, седнах аз да чета. Тук ще би трябвало да повярвате на думите ми, тъй като това не е нещо, което може да се потвърди. С мен се случи това, което се случва от време на време на улицата, нали разбирате – както вървиш, внезапно се обръщаш, тъй като усещаш, че някой крачи след теб. Аз седях, четях и сред началото на първа и началото на трета глава на Евангелието от Марк, което четях постепенно, тъй като езикът беше несвойствен, внезапно почувствах, че от другата страна на масата стои Христос… И това беше дотолкоз поразително възприятие, че ми се наложи да спра, да спра да чета и да подвигна взор.

Гледах дълго. Нищо не виждах, нищо не чувах, нищо не усещах.

Но до момента в който гледах право пред себе си към мястото, където явно нямаше никого, не ме напускаше непреодолимото чувство, че там безспорно стои Христос.

Помня, че се облегнах обратно и помислих – в случай че Христос стои тук жив, значи това е възкръсналият Христос. Значи аз знам без никакво подозрение, в границите на моя личен, персонален опит, че Христос е възкръснал и значи всичко, което споделят за Него, е истина. Това е почти същата логичност, като на ранните християни, които са виждали Христос и са приемали вярата не посредством роман за това, което е било първоначално, а посредством среща с живия Христос, от което следва, че разпънатият Христос е бил Онзи, за Когото се приказва, и че целият предхождащ роман има смисъл.

За всеки минувач си мислех: „ Теб Бог те е основал от обич! “

Продължих да чета, само че към този момент беше напълно друго. Сега доста блестящо си припомням своите първи открития. Като петнадесетгодишно момче несъмнено бих се изразил по различен метод, само че по този начин или другояче първата ми мисъл беше: ами в случай че това е истина, значи всичко в Евангелието е истина, значи животът има смисъл, значи може да се живее единствено с цел да споделиш с другите това знамение, което аз открих, за нищо друго. Сигурно има хиляди хора, които не знаят това и би трябвало час по-скоро да им се опише.

Второ – в случай че това е истина, значи всичко, което съм мислил за хората, не е правилно. Значи Бог е основал всички, Той е възлюбил всички до гибелта им и затова, даже в случай че те мислят, че са ми врагове, аз зная, че не са.

Помня по какъв начин на идната заран излязох и вървях като в видоизменен свят; взирах се във всеки човек, който срещах, и мислех: теб Бог те е основал от обич! Той те обича! Ти си мой брат, ти си моя сестра; ти можеш да ме унищожиш, тъй като не го знаеш, само че аз го зная и това е достатъчно… Това беше моето най-поразително изобретение.

По-нататък, когато продължих да чета, ме порази уважението и деликатното отношение на Бога към човека; в случай че хората са подготвени един различен да се стъпчат в калта, то Бог в никакъв случай не го прави. Например в описа за блудния наследник – блудният наследник признава, че е съгрешил пред Небето, пред татко си, че не е заслужен да бъде негов син; той дори е подготвен да каже: „ Приеми ме най-малко като ратай… “ Но в случай че сте забелязали, в Евангелието бащата не му разрешава да изрече тази последна фраза, оставя го да приказва единствено до „ аз съм неподобаващ да се назовавам твой наследник “, и в този миг го прекъсва, приема го още веднъж в фамилията: донесете обувки, донесете пръстен, донесете дрехи… Защото ти можеш да бъдеш неподобаващ наследник, само че заслужен прислужник и плебей – в никакъв случай. Правото да бъдеш наследник не се анулира. Това е третото.

А последното, което ме порази, и което тогава евентуално бих изразил напълно другояче, е това, че Бог – и такава е природата на любовта – умее по този начин да ни обича, че е подготвен да показа с нас всичко до дъно: освен съществуването посредством Въплъщение, освен ограничаването на целия живот посредством следствията от прегрешението, освен физическите премеждия и гибелта, само че и най-ужасното – изискването за смъртност, изискването на пъкъла: лишението от Бога, загубата на Бога, от която човек умира. Това е викът на Христос на кръста: „ Боже мой! Боже мой! Защо си ме изоставил? “ – това е приобщаването освен на богооставянето, само че и на боголишението, което убива индивида, това е готовността на Бога да показа нашата безбожност, като че ли да отиде с нас в пъкъла, тъй като слизането на Христос в пъкъла – това е точно спускането в античния старозаветен шеол, т.е. това място, където няма Бог… Бях изумен от обстоятелството, че Божията подготвеност да показа човешката орис, да възвърне индивида, е безгранична.

Това съответства – когато доста скоро по-късно влязох в Църквата – с опита нацяло потомство хора, които преди революцията познаваха Бога от великите храмове, от тържествените богослужения; хора, които бяха изгубили всичко – Родината, околните си, и, неведнъж, уважението към самите себе си и някакво състояние в света, което да им дава правото да живеят; хора, които бяха ранени доста надълбоко и по тази причина бяха толкоз уязвими… Те внезапно откриваха, че поради любовта си към индивида, Бог е поискал да стане тъкмо подобен: безсилен, до края уязвим, безпомощен, безвластен, ненавиждан от тези, които имат вяра единствено в успеха на силата. И тогава ми се открехна една страна на живота, която значи доста за мен. А точно, че може освен да обичаме нашия, християнския Бог, само че и да Го почитаме – освен да Му се покланяме за това, че Е Бог, а да Му се покланяме с възприятие на надълбоко почитание, друга дума не намирам.

Два часа и половина молебствия дневно

Общо взето това беше краят на цялостен един интервал в моя живот. Стараех се да пребивавам възобновената си религия по друг метод. Като за начало бях покорен от екстаз и признателност за това, което се случи с мен и никого не пропусках. Бях възпитаник, пътувах към учебно заведение и напряко се обръщах към възрастните във влака: „ Вие чели ли сте Евангелието? Знаете ли какво написа в него? “ Да не приказваме за другарите ми в учебно заведение, които изтърпяха доста от моя страна.

Второ – започнах да се апелирам. Никой не беше ме учил на това и аз започнах да опитвам, просто падах на колене и се молех, както умеех. После ми попадна образователен часослов, учех се да чета на църковно-славянски и изчитах службата – това ми отнемаше към осем часа дневно, само че не продължи доста дълго, тъй като животът не го разреши. Междувременно ме одобриха в университета, та нямаше по какъв начин хем да изучавам с цялостна пара, хем да се занимавам с това. Но учех службите наизуст, а защото ходех пешком в университета и в болничното заведение на процедура, успявах да изчитам утреннята по пътя натам, да изчитам часовете на връщане; не четях принудително, за мен беше същинско самодоволство, по тази причина и четях. После отец Михаил Белски ми даде ключ от нашата църквичка на улица Монтан-Сен-Женевиев, тъй че можех да се отклонявам там на отиване или на път към дома, само че беше комплицирано. И вечерно време се молех дълго, тъй като съм доста муден, техниката на молитвите ми беше доста мудна.

Изчитах вечерното предписание, може да се каже, три пъти – прочитах всяка фраза, мълчах, прочитах я повторно със земен реверанс, мълчах и прочитах за дефинитивно разбиране – и по този начин цялото правило…

Всичко това, взето дружно, отнемаше към два часа и половина, което не всеки път беше леко и комфортно, само че беше доста потребно и му се любувах, тъй като до теб доближава светлината, когато с цялото си тяло би трябвало да откликнеш. „ Господи, помилуй! “ – ще кажеш с ясно схващане, след това ще го кажеш със земен реверанс, след това ще станеш и към този момент ще го кажеш, с цел да го затвърдиш, и по този начин едно след друго. В мен се породи възприятието, че това е животът – до момента в който се апелирам, аз живея; отвън това има нещо изопачено, нещо не доближава. И житията на светиите четях по Чети-Минеи просто страница след страница, до момента в който не прочетох всички жития на отшелниците. В първите години бях доста пристрастен от житията и словата на отците от пустинята, които и в този момент значат за мен доста повече, в сравнение с думите на много богослови.

От аскет до доктор

Когато завършвах междинното учебно заведение, си мислех: какво да върша? Канех се да стана аскет – оказа се, че са останали доста малко пустини и с подобен паспорт като моя в никоя пустиня няма да ме пуснат, също така, имах майка и баба, за които някак трябваше да се грижа, а от пустинята не беше допустимо. После желаех да стана духовник, по-късно взех решение да отида във Валаамския манастир. Накрая всичко се събра в една мисъл, не зная по какъв начин се роди, само че евентуално е била цялост от разнообразни хрумвания – че мога скрито да се пострижа за духовник, да стана доктор, да отпътува за някой завършек на Франция, където има руснаци, прекомерно небогати и малобройни, с цел да имат храм и духовник, да стана техен духовник, да се устоявам като доктор, а може би да оказвам помощ и на бедните; въпреки това като доктор мога цялостен живот да съм християнин, в този подтекст е елементарно: грижа, милосърдие…

Сорбоната, 1933 година

Записах се във факултета по естествени науки (Сорбоната), след това в медицинския. Беше доста сложен интервал – трябваше да предпочитам или книга, или храна. През онази година много се изтощих, можех да измина единствено някакви си петдесет крачки по улицата (тогава бях на деветнадесет години), след това сядах за известно време на края на тротоара, ставах и продължавах до идващия ъгъл. Но оживях…

Едновременно с това открих свещеник, и в действителност открих, търсих го не повече в сравнение с търсих Христос. Отидох в единствената ни за цяла Европа патриаршеска черква – тогава, през 1931 година, бяхме единствено петдесет индивида – отидох към края на службата (дълго търсих църквата, тя се намираше в остаряла изба), срещнах един духовник, духовник, и нещо в него ме порази. Както знаете, на Атон има сентенция, че не трябва да захвърлиш всичко на този свят, в случай че на лицето най-малко на един човек не видиш сиянието на безконечния живот… И ето, той се изкачваше нагоре по стъпалата от църквата, а аз видях сиянието на безконечния живот. Приближих се и му споделих: „ Не зная кой сте, само че ще приемете ли да ми станете изповедник? “.

Останахме свързани до самата му гибел и той в действителност беше огромен човек – това е единственият човек, който съм срещал в живота си, който притежаваше такава мяра за независимост – не за произвол, а точно за онази евангелска независимост, царствената независимост на Евангелието. И той стартира да ме учи. След като взех решение да стана духовник, започнах да се сготвям за това.

Превод: Персиана Пастухова-Личева

Инфо: pravoslavie.bg